Легендата Петър Киров: Олимпийските ми титли са две - за една България, която прославих!

Петър Киров е един от най-значимите български спортисти - легенда на борбата. Роден е в с. Калчево, Ямболско, на 17 септември 1942 г. Започва да тренира борба в класически стил в категория до 52 кг при треньора Пантелей Боев през 1963 г. Състезава се само за СК "Академик" (София). Димитър Добрев го привлича в националния отбор. През кариерата си печели 52 златни медала от различни първенства. Той е два пъти Олимпийски шампион - в Мексико през 1968 г. и в Мюнхен през 1972 г. Трикратен световен шампион от Едмънтън (1970), София (1971) и Катовице (1974). 4 пъти е печелил Европейското първенство по борба - Минск (1967), Берлин (1970), Мадрид (1974) и Санкт Петербург (1976). 11 пъти е носител на златния пояс на "Никола Петров".

Обявен е за спортист на годината на България за 1971 и 1972 г. Завършва с отличие висше образование ВИФ (1971). Редовен аспирант в Москва (1979), кандидат на педагогическите науки (1983). Защитава хабилитационен труд "Нестандартното технико-тактическо майсторство в класическата борба" (2006).  Работи като старши треньор на националния отбор по класическа борба, заместник-председател на СД Академик (София), председател на Българската федерация по борба и ръководител на катедра "Борба и джудо" в НСА. Той е академик! 

Награден с Орден "Стара планина" I степен "за изключителните му заслуги и принос за развитието на българския спорт и по повод 60 години от рождението му през 2002. Предлагаме последното за момента обширно интервю с него. Наскоро Петър Киров говори пред сайта topsport.bg.

Господин Киров, изпратихме много успешна година за българската борба с двама Олимпийски шампиони. Очаквахте ли България да има поне един златен медал в Париж?

- Надявах се да бъде така и съм много щастлив, че не беше само един, а два. Аз бях съпричастен с успехите на Олимпиадата, част от тях задочно. Много съм доволен от победите на Новиков и Рамазанов. Те са чужденци, но такива са времената, всеки се състезава там, където има интерес. Гледах всичките им борби по телевизията и се радвах искрено, защото това е моят спорт и аз също съм дал за успехите на борбата. Това е древен спорт. Не е случайно, че има турнир на имената на Дан Колов и Никола Петров, които тръгват по света да се борят, но след това се завръщат в България.

Върви ли в правилната посока борбата ни и ще се върнат ли големите успехи от миналото? 

- Това е оценка, която не мога да дам аз, а хората, които са начело на Федерацията. Но, щом има успехи, и то на най-големия спортен форум - Олимпиада, значи трябва да сме доволни. Да, през този век медалите ни от борбата са по-малко от миналия, но отново борбата е с най-много отличия за България на Олимпиади. Това не се променя. Големите успехи тръгнаха от нас и в момента също ги има. Няма как да не сме щастливи.

Ако трябва да говорим за всеки един успех в славната Ви кариера, това интервю може да продължи с дни... Но да се върнем в самото начало - как се влюбихте в борбата? 

- Всеки човек носи мечти за успех в себе си и копнежи за реализация. Аз започнах да тренирам борба късно, чак на 21 години. Майка ми, лека й пръст, ме беше хванала за ръката и не ми даваше да се занимавам с този спорт, защото е тежък и я беше страх да не пострадам. Нормално е за всяка майка да бди над сина си и да му желае здраве, да му желае само добро. В нашето село имаше два спорта, които събираха хората на поляните - конен и борба. Помня как веднъж всички са радваха на човека с коня. Бил шампион. Но на какво е шампион, като е само един и няма конкуренция? В борбата не беше така. Идваха много елитни борци от това време, схватките бяха много вълнуващи. Шампионът взе повода на едно теле, беше сигурно 200 кила това теле. А то тръгна след него, все едно цял живот му е бил стопанин и го познава. Всички хора тръгнахме след шампиона да го изпратим от селото. Така се влюбих в борбата. После отидох в Ямбол да изкарам курс за стругар, но много исках да тренирам борба. Нямаше зали, както в момента. Една стара къща до реката - там се тренираше. Отивам аз, ама първият треньор ме пита на колко години съм. Казвам му, че съм на 21, а той ми отвръща, че някои на толкова се отказват. По-малки тренирал и не ме взе. Така ми отказа и втори, докато стигна до треньора на мъжете, който ме премери на кантара и каза, че ме записва в класическата борба. Прие ме, а след това станах класик на класическата борба...

И така, успех след успех, та чак до Олимпийския връх! И то не един, а два пъти! Какво си спомняте от тези турнири?

- Има много хора с медали от Олимпиада, но шампионите са малко. Да не говорим за тези, които са били два пъти като мен, колкото и нескромно да звучи. Да бъда първи в Мексико беше нещо голямо, но да го повторя в Мюнхен - беше огромно! След всяка среща идваха и ме хващаха за ръка, за да ме водят да давам проби за допинг. Нищо не съм използвал, никога! Бях чист като сълза! А най-голямата ми гордост е, че при втория златен медал не дадох нито една точка на моите съперници! Победа след победа, аз правя хватка след хватка, а те не могат да ми направят и да ми вземат дори една точка! Това ми достави голяма радост, така е и до днес.

Контузията, която Ви спира към трето злато от Олимпиада, това ли е най-тежък момент в състезателната Ви кариера? 

- Да, това беше. Казах Ви, мама все ме пазеше да не ми стане нещо на тепиха. За жалост, случи се на въпросното състезание. И то още в първата ми среща, в която имах за съперник световния шампион от Румъния - Джинга. Побеждавал съм го, ама тогава, пак да не дам точка, и така паднах на лакътя си, че извадих раменна става. Нямаше как да продължа на Олимпиадата и не успях да се боря за трето злато. Така било писано.

С какво беше уникален на тепиха Петър Киров? 

- Всеки борец излиза на тепиха с мисълта за победа, това е ясно. Но аз се отличавах именно с това - просто не давах точки на съперниците. Имах голямо желание да правя хватки и в същото време се пазех да не ми правят на мен. Всяко състезание и победа е уникално за себе си и се помни дълго. Аз не исках просто да печеля, а да го правя по категоричен начин, за да няма после абсолютно никакви упреци към мен. Доволен съм, че ми се получаваше.

Вярно ли е, че броят на загубите Ви са по-малко от пръстите на едната ръка? 

- Като се замисля, така е! Аз станах Олимпийски шампион два пъти, три пъти световен и имам 11 титли от турнира "Никола Петров", което, пак искам да отбележа, че не се хваля сам, но такова нещо рядко се среща. Загубите ми са малко и са на незначими турнири. По време на които съм искал да се усъвършенствам и да пробвам нови неща на тепиха. С риск да загубя тогава, но да съм напълно готов за големите състезания. Успехите в българския спорт започнаха с борбата и хората ни пееха "Българи, юнаци!". След това дойдоха успехите и от другите спортове и тази фраза стана много популярна. Което е радващо.

Едва ли има в цял свят друг професор, който да е два пъти Олимпийски шампион... 

- Аз бях кандидат-студент, след това студент, после доцент. Да, стигнах до титлата професор, но сега съм академик. Това също ме прави щастлив. Че в живота успях както в спорта, така и в сферата на науката.

А знаете ли, че Вашето име фигурира в книга за най-значимите 20 българи за XX век?

- От Вас го чувам това. Не съм се борил за такова признание, но щом са ме сложили, значи има защо. Поредна гордост за мен е да го чуя. Радвам се много от оценката.

Издадохте автобиография. Защо избрахте заглавието "Академика на тепиха"? 

- Имам много златни медали, много титли, звания... Но в живота си имам важни за мен хора и неща, които са по едно. Имам една майка, един баща. Едно село, в което съм се родил. Цяла кариера съм бил само в един клуб и само в една категория. Имам и една страна - България, за която съм се борил и съм прославял. Не съм ходил никъде и не съм се връщал. Тук съм си - тук съм роден и тук ще бъда до самия край! 

Кои са най-великите борци на България за всички времена? Ясно е, че сте сред тях. Но кои са другите, според Вас?

- Сред тях със сигурност е Боян Радев, също двукратен Олимпийски шампион. Поставям и Георги Мърков. Разбира се, и големия Александър Томов, който не можа да стане номер 1 на Олимпиада, но има цели 3 сребърни отличия и 5 световни титли. Голям борец и личност, добър човек! Естествено, няма как да не отчетем успехите и на тези след нас, на момчетата от близкото минало и на сегашните шампиони. Трябва успехите на всички да бъдат зачитани и да гледаме на тях с уважение.

Огорчен ли Сте от нещо, господин Киров? И за какво сте благодарен? 

- Не съм огорчен за нищо! Доволен съм от живота си. Благодарен съм, че имам очи, за да виждам любимите ми хора. Че имам крака, за да отида при тях и уши, за да чувам думите ми. Че имам уста, за да чуват моите думи към тях. Щастлив съм от успехите на всеки един български спортист, заради когото се вее българското знаме и звучи българският химн. Благодарен съм, че още се виждам с мои приятели, и то с мои набори - родени през далечната вече 1942 година. Те също имат големи успехи. Радваме се едни на други и си казваме новостите. За всичко това съм благодарен, и че не съм забравен.